отКАЧЕно

Написано от bgВести

Жива вода, истинско кисело мляко, брокер-монах и строителство на храм посред криза. Всичко това е на едно скътано място само на 60 километра от София.

Да хукнеш по чукарите в най-студения ден на годината, когато виелици рязмятат сух сняг по асфалта, а дъхът ти замръзва с първата глътка въздух, не е сред най-умните неща за правене в събота сутрин.

Но пък има и своята много добра страна - пътят за Перник е пуст както не го помнят и първите му строители. Няма изнизващи се в колона към родните места и близките курорти столичани, нито прииждащи гост-пазаруващи към моловете в София.

Ченгетата на Черния кос са се вледенили от липса на прелитащи голфове. Малкото странници, на които колите са им запалили сутринта, преминават като в траурна процесия. Не заради любов към закона, а заради леда. Няма и кьорав камион. Всички отдавна са се подредили на опашка пред Кулата и нови желаещи за свиждане с гръцките фермери на границата явно няма.

Целта е малко неясна - приятел от Брезник ни дрънка от години да идем да видим чудото Гигински манастир. Пропуснали сме всички медийни изяви на монаха, легендарен по тия места с бившето си битие на брокер в Ню Йорк, заменил Уолстрийт с манастира и печеленето на пари с производството на най-вкусното биволско мляко, което може да се намери по родните земи в днешно време. Истинско мляко, не от оная бяла течност в картонени кутии, която не кипи, както е редно, а извира до дъно.

Дори не са ни подготвили, че ако пиеш вода от аязмото и си пожелаеш нещо, светите чудотворци Козма и Дамян непременно ще ти го сбъднат, а и ще те излекуват, ако те тормози болежка.

До Брезник - добре. Близо е, има табели, стига се бързо, ако разбира се, не се овъртиш в Перник, където само местните знаят коя улица накъде води и кое кръгово е само за замайване на движението.

Но пък, за разлика от митичните водачи на прочутото пернишко МПС - голф двойка, които се изразяват само с мръсна газ, пешеходците в Перник са услужливи. Независимо от софийската регистрация получаваш точни указания.

От Брезник нататък почва трудното. А и е кучешки студ и няма жива душа да попиташ. Добре е, че точно в подходящия момент се появява по един дядо с бастун насред пътя, който подробно обяснява маршрута и после гледа дълго гърба на колата, да види как бодро подминаваш мястото, където трябва да завиеш. И с онази физиономия „знаех си, че не са разбрали".

Не че е кой знае каква философия да се поставят табели за манастира, каквито той наистина заслужава. Ама кой в наш'та родина обича лесните неща... Пък и липсата на указателни табели води до нови социални контакти...

И така от дядо на дядо стигаме до онова „стръмното Т-образно над дерето, дето като свиеш и все тоя път държиш" и ни посреща очукана табела Непразненци, но за манастира - пак нищо. Не се наблюдаваше стълпотворение от коренни непразненци и този път наляво или надясно беше определено по метода ези-тура.

(После открихме на кукерския празник в Брезник хора от това село и ги питахме защо така са го кръстили. „Ми не е ли видно - нямаме празници! Ходим по хората да празнуваме.")

Оттам още една баба и един дядо, хващаме правилния път. На ръждясала табелка, вързана с тел към един електрически стълб, различаваме надпис Църногорски манастир, но убедено подминаваме и тази отбивка. Все пак ние отиваме в Гигинския, а не в посочената с ръждиво света обител.

След два километра съмнения и още един светски разговор се връщаме обратно и вече-наистина-сме-на-правилния-път, който в случая, предвид арктическия студ и 12-часовия сняг предния ден, беше идеалната пързалка за бобслей - с всичкия дебел лед, стръмнини и серпентини. Нагоре издрапваме, на връщане ще му мислим - все пак трябва да слезем от планината живи, канени сме на обяд в село, което не помним как се казва (но да е жив и здрав онзи, дето е изобретил мобилните телефони).

Оттам нататък до манастира - няма такава красота! Всичко е тихо, бяло докъдето ти видят очите, борчета подават само върховете си от снега, а слънцето прави всичко това да изглежда зашеметяващо и професионално фотошопнато - като скрийнсейвър от Големия коралов риф, да ме прости бог за сравнението.

В тази белота до под колене застигаме не много възрастна жена - цялата в черно и натоварена с покупки, упорито гази снега към манастира. Зарадвахме си се взаимно - ние на нея превоз, тя на нас навигатор.

И ето го най-сетне Гигинският манастир „Свети безсребърници и чудотворци Козма и Дамян Асийски" или както още го наричат Черногорски (или най-точно Църногорски, заради планината Църна (Черна) гора, в чието подножие - под връх Китка, се е скрил - едно време от турците, сега от лесно-туристите-кебапчии).

Игуменът Евгений още спи. Не защото е поспалив, а защото заедно с тримата монаси стават всяка сутрин в 3 за няколкочасови молитви, които се повтарят и в 3 следобед.

Ние обаче сме с връзки, докарали сме правилния човек - сестра Лиляна, която се грижи за църквата, готви на монасите и пере. Тъкмо да ни отключи портата и я изпреварва Никанор - излиза натоварен с тенекия с накиснат хляб за кучетата, които пазят стопанството. Нивичката нещо не ще да запали и, разбира се, ние сме насреща. Избутваме по стръмното, руската машина проговаря, а и освен загрявката сме спечелили доверието да разгледаме фермата с биволите - на около километър от манастира, където двама напълно мълчаливи млади монаси ходят напред-назад, разнасят храна и отказват да се снимат.

За разлика от тях Никанор е готов да отговаря на всички въпроси - от това колко народ и видни персони е обиколил да намери пари за ремонт на манастира, до това защо прасетата са големи като малко слонче и дори едрите каракачанки се боят да им бръкнат в паницата.

В манастира сестра Лиляна е потънала някъде да шета из „магерницата" или както там се казва къщичката - ремонтирана и белосана, в която се хранят игуменът и монасите, там е кухнята, пералнята, а и „гишето", от което може да си купиш подквасено мляко с фабрична марка „Монастирско".

Честна дума, ако мислите, че това, което се продава в магазините като „истинско" кисело мляко от „истински" животни, палете колите и към Гигинци!

Ние, след като вече видяхме откъде идва млякото, което не е вода с нишесте, се връщаме в манастира. Озоваваме се сами в средата между няколко века.

Отдясно е реставрираната и обитаема къщичка, новата чешма с вграден камък с надпис от средновековния предшественик на манастира и малката игуменарница.

Отляво е 200-годишната кирпичена и изтърбушена, но с вече подновен покрив стара сграда на двуетажното монашеско крило на манастира.

Срещу нас - в сърцето на големия двор, е малкият като кибритена кутия параклис - пренесъл вярата през вековете.

И около всичко това - най-голямата изненада, която може да те връхлети по време на криза и в годините, в които за вяра никой и никога няма пари - нито висшите синодални старци, нито добре облечените бизнесмени.

Мащабно строителство обгръща малкия средновековен храм.

Сега - посред зима, разбира се, жива душа няма, но и снегът не може да скрие голямата нова църква и другата висока кула за камбанария на срещуположния край на двора, почти завършеното монашеско крило, голямата беседка с купол и мраморни колони - в средата на която ще блика изворна вода, отделна - втора голяма покрита чешма, и дувар като на средновековна крепост (прилича на масивните огради на „модерните" палати в Драгалевци, но пък е от истински камъни и щом ще пази манастира от лоши хора, е тъпо да се дири кусур на лекото строително залитане).

И да не пропуснем целебното аязмо, което има собствен параклис, с кръст и олтар. Монети блещукат в извора - пускали са хората, кой за късмет, кой от благодарност за изцелението.

Викаме сестра Лиляна да ни отключи храма и да ни разкаже за аязмото, но тя бърза да пусне пералнята, че „ние сме на слънчеви батерии и трябва по-чевръсто да се ползва енергията".

А ние дали сме видели сайта на манастира? - пита ни. Ми не сме. Ами ако го бяхме видели предварително, щяхме сега и за църквата да знаем и шише за чудотворна вода да си носим.

Пред слънчевите батерии и интернет и боговете мълчат...

Добре че отнякъде се яви като ангел екскурзовод лъчезарен дядо. И за манастира разказа, и към аязмото ни упъти. Той тук си живее, не помни откога - през зимата цепи дърва за печката, рине сняг и помага, по топлото се грижи за градината и за пчелина (и пак наш пропуск - забравихме да питаме дали и медът е като киселото мляко). Нищо, следващия път.

Та този добър човек се облакъти на брадвата и ни разказа.

Първите сведения за светата обител са от ХІ-ХІІ век.

Като повечето български манастири и Църногорският е опожарен от турците - някъде през 1737 или 1739 година.

Манастирът се връща към живот благодарение на хилендарски монаси, които при преминаването си през Църна гора открили по откровение свише заровеното аязмо и възобновили в близост до него обителта.

Местни вярващите християни възстановили манастира - на днешното му място и в днешния му вид - храмът изцяло от камък, за да удържи на огън, малък по размери и без камбанария, за да не дразни друговерците поробители.

По комунистическо тук интернирали врагове на властта, после го превърнали в летен пионерски лагер. И точно на товя място от разказа влизат в манастира двама мъжаги (видими ловджии), единият някога бил кмет, а другия поне три лета е идвал на детски лагер навремето и е спал в „ей онази стая".

А днес идват да разгледат... но иначе чакат останалите петима от групата и набързо се изнасят в червената лада комби. Че са дошли да заобиколят забраната за лов по това време, то се вижда от километър. Но не е наша работа точно сега да бдим за пусията на правоверните ловджии, а и са си направили явката на място, където „господ да им прости бракониерството"...

След лагерните години някакви приходящи цигани се самонастанили в 200-годишнита сграда на манастира и я превърнали в обор - овце, крави и кокошки домували и вършили овчите си навици не само в монашеските стаи, но и в църквицата - направо под олтара.

Аязмото било затлачено като септична яма...

Така и заварил манастира сегашният игумен - Евгений. Дошъл през 1998 година, след няколко години в Света гора, и оттогава се опитва да възстанови светата обител и да й върне славата. Заварил разграден и разрушен манастир, без ток и с път, проходим само за катъри.

През 2003-та идва Никанор и въпреки бягството от светската суета, не потъва в уединение, а прилага на дело наученото в международните икономически отношения и на нюйоркската борса.

Кандидатствали по САПАРД за стопанството, търсили средства за път и нова църква. И явно са успели, привличали за каузата звезди от шоу бизнеса и театъра, чукали на вратата на Синода, на всяка партия и министерство.

И започват строителството на новото крило, което е почти завършено, църквата е увенчана с камбанария и кръст, остава само да бъде изографисана, пътят вече е прокаран и проходим за всякакви коли (дори през зимата).

Макар и доста просрочено завършването на ремонта и градежа на новата църква, със сигурност те няма да се откажат и продължават да търсят нови дарители и доброволци строители. Да възстановят манастира, както му върнаха и славата.

Тази година над 6000 души от района и цялата страна се събрали на храмовия празник.

Има интернет страница, телефони за връзка и доставка на мляко, а и 35-годишният Христо Мишков, с монашеско име Никанор продължава да е атракцията - оказва се, че почти няма човек, който да не е чувал за брокера, зарязал една от най-проспериращите инвестиционни банки в Америка, за да се замонаши в български манастир, в каквито никой нищо не инвестира, дори от страх от бога.

Той няма нищо против да разказва личната си история, ако това ще бъде от полза на светата обител на безсребърниците Козма и Дамян, на вярващите в Бога и на тези, които се надяват на чудотворно изцеление, на тези, които просто искат да се разходят до тихо и красиво място, или пък да опитат какво е това истинско кисело мляко...

Това е което ние видяхме.

Историята на манастира, храма и неговите пазители, създатели и обитатели всеки може да прочете в сайта на Църногорския манастир.

Но друго си е да отидеш непросветен и сам да откриеш място, където чудесата се случват...

---

---